“Не всички мюсюлмани са такива”
Този призив се чува всеки път когато се пролее европейска кръв. Но какво се крие зад това на пръв поглед вярно твърдение?
Ако не всички мюсюлмани са отговорни за действията на останалите и следваме същата вътрешна логика, то в случай на неетично поведение на някоя компания, която да речем ползва детски труд, антилибералите би трябвало, в защита на всички капиталисти, да окичат интернет профилите си със снимки на Милтън Фридман, #невсичкикапиталисти и да обикалят телевизионните студия за да обясняват колко много общественото мнение репресира предприемачите. Феноменално, това което се наблюдава е противоположна на обичайната реакция. Аргументът се обръща с главата надолу.
Да вземем децата като чувствителна и любима тема на всякакви апологети за социална справедливост. Бойният вик “помислете за децата” е нарицателен за мекушава истеричност и прокарване на тенденциозно левичарски политики. Да проследим какво обаче се случва, когато наистина става дума за застрашени деца:
- Ако някой неетичен мюсюлманин взриви детска дискотека, то реакцията вляво е, че не всички мюсюлмани са такива.
- Ако някой неетичен капиталист използва детски труд, то реакцията вляво е, че всички капиталисти са зли и трябва да унищожим капиталистическата система.
- Ако обаче някой се възпротиви на взривяването на детски дискотеки и твърди, че трябва да унищожим исляма като система, то антилибералната реакция е бурно възмущение и замеряне с дълбоко изтърканите етикети – расист, сексист, бигот, ислямофоб и т.н
Колко удобно, нали?
Проблемът не е в принципа, а в липсата на такъв. Или по-точно – принцип има, но той се отнася само за “нашите”.
- Свободата на словото важи само за хората, които са съгласни с нас;
- Свободата на религията важи за всички, стига да не си християнин;
- Частна собственост има, но ти вземаме половината с данъци и ти казваме какво да правиш с останалото;
Лозунги като “не всички мюсюлмани са такива” са, и винаги ще бъдат, пълна безсмислица. Никой не твърди, че всички мюсюлмани са терористи, както аз не твърдя, че всички антилиберали искат да унищожат западната цивилизация. Дебатът е на съвсем различна плоскост.
Дебатът е относно последиците от действията на тези крайни представители на една идеология, причините да се стигне до тези последици и реакцията на обикновените членове на тази идеология.
Самият намек за провеждане на такъв дебат е плашещ за антилибералните идеолози, защото всеки дебат може да доведе до предприемане на действия за промяна на действителността, а всякакви действия за решаване на проблема застрашават антилибералната цел.
Простата истина е, че от втората половина на XIX век, Западът бавно и сигурно крачи към повече и повече социализъм. Макар и с кратки отстъпления, данъчната тежест, социалната държава и контролът върху икономиката дългосрочно се увеличават (1). Основните леви идеолози са напълно наясно с този факт, но те не отпускат хватката. Това, което правят е неотстъпно и методично да атакуват всичко свързано с ценностите на класическия (т.е. истинския) либерализъм и капитализма – факторите направили Запада най-великата цивилизация в човешката история.
Свинското квичене срещу гнилия капитализъм е само прах в очите на гласоподавателите. Целта на тази истеричност е дебат изобщо да не се проведе, или ако се проведе, той да бъде в рамките на изместен вляво политически дискурс. Така дори да има временно отстъпление от крайнолевия курс, на гласоподавателите се предоставя фалшив избор между крайнолеви политики като “ляво” и политики в център-ляво като “дясно”. Всичко различно от тези одобрени от антилибералната доктрина избори е дамгосано като “крайнодясно” и оплювано в опит да се задуши обсъждането на истинска алтернатива.
В България този феномен е изключително виден, поради факта, че прогласяващите се за десни партии са всъщност най-обикновени социалдемократи в център-ляво и техните лидери изобщо не го крият.
Чрез изместване на дебата вляво от действителното разделение на позициите, антилибералите си гарантират, че каквито и действия да бъдат предприети, то те ще са максимално близо до левия курс и само временно ще го забавят. Крачка назад, две напред. В България този феномен е изключително виден, поради факта, че прогласяващите се за десни партии са всъщност най-обикновени социалдемократи в център-ляво и техните лидери изобщо не го крият. Тук традиционно десни теми като свобода на притежаване на оръжие, приватизация на пенсионно и здравно осигуряване и ограничаване на правомощията на властта са теми-табу.
Трябва да си даваме сметка, че тази тактика работи безотказано вече над 150 години и все още се прилага с пълна сила. Победата се гони на всяка цена и от това дясното има какво да научи. Радикално десните позиции следва да се отстояват твърдо, дори на фона на координирани личностни нападки. Само така може да има истински обществен дебат.
Или може би изхабих твърде много думи и трябва да започнем да наричаме истеричните антилиберали “капиталофоби” и да го крещим до спукване на тъпанчетата. Око за око, както се казва. Лесно, нали?#невсичкикапиталисти #notallcapitalists