Абсолютистка демокрация

Абсолютистка демокрация

Тази статия е част от Годишникъ2020, който може да закупите тук

Според една легенда, когато Карл Велики превзел Рим, в армията му имало 700 фризийци, начело с Магнус Фортеман. Когато, за благодарност, новопроизнесеният свещен римски император предложил на Магнус благородническа титла, фризиецът вместо това поискал свобода за народа си. Тази привилегия – (Karelsprivilege, „Карловата привилегия“) дава началото на „Фризийската свобода“ – период от началото на VIII до началото на XVI век, по-дълъг от съществуването на първите две български царства. През този период, за разлика от по-голямата част от Европа, фризийците живеят като „свободни хора“, без феодални структури и без централизирана изпълнителна, законодателна и дори съдебна власт. Единствената лоялност, която трябвало да показват, била пряко към свещения римски император.

Свободолюбивостта и самоуправлението на този народ имали дълбоки корени, вероятно още в предхристиянските германски традиции, но и поддържани от високия боен дух, необходим да се отбиват постоянните военни заплахи, идващи от морето и околните по-големи държави. През вековете много владетели се опитвали да установят властта си над фризийците, но така и не успели да се наложат за дълго като феодални земевладелци. Просто липсвали социалните и икономически условия за крепостничеството и земевладелската аристокрация. Самите фризийци били в голямата си част земевладелци и животновъди, но в обществото им никога не изчезва паричната икономика, търговията винаги е оставала важна част от стопанството. По-едрите земевладелци имали право на повече гласове в общите събрания (броят гласове се определял на единица притежавана земя), а парите им позволявали откупването на натуралните задължения към феодала, в случаите, когато такъв е успявал да се наложи над тях. На общи събрания се избирали първенци, които да водят армията и да представляват „свободата“ дипломатически. Приемали се общи закони, но нямало централна власт, която да налага спазването им – това се осъществявало от местните общности. Децентрализирано било поддържането на транспортната инфраструктура и управлението на водните ресурси. Историята на фризийците е история на постоянна борба за запазване на привилегията да си свободен и самоуправляващ се, на най-ниското обществено ниво.

Тази радикална демокрация ни показва какво е възможно да постигнат самоорганизиращите се общности, основани на частната собственост. Някои анархисти считат фризийската свобода за идеален пример за анархично общество. По същество обаче това е една ограничена демокрация, в която по-важните членове на обществото имали повече тежест при вземането на решения. Налице е една децентрализирана, но силно йерархична структура, основана на частната собственост и престижа на някои обществени роли и практики (християнските).

Едно много подобно на фризийското общество съществува и до днес – Швейцария. Швейцарската пряка демокрация обаче съществува от по-малко от 200 години. Конфедерацията се е развила при условия, сходни на фризийските – привилегии за самоуправление, дадени от свещения римски император, силно застъпена военна служба и слаби съседи, които са побеждавани в множество войни. Швейцарските кантони и свободни градове обаче не са съществували като масови демокрации, нито като ограничени такива. Те си имали аристокрация и духовенство, което ръководело държавните дела. Градските гилдии и местните първенци също имали политическо влияние. Дори след въвеждането на пряката демокрация, военната служба е силно свързана с правото на глас. Това е причината точно тази най-демократична децентрализирана държава да е една от последните, която дава право на глас на жените, поетапно между 1971 г. и 1991 г. – след проведен референдум.

Съвременната масова демокрация изобщо не е задължителен фактор за постигането на свободно и проспериращо общество. Както отбелязва Ханс-Херман Хопе:

„Демокрацията няма нищо общо със свободата. Демокрацията е мек вариант на комунизма и рядко в историята на идеите е възприемана като нещо различно“.

Почти всички проспериращи общества в историята са дълбоко недемократични, а голяма част от проспериращите съвременни държави, са такива и преди масовата демокрация.

Основният проблем на съвременната демокрация е, че е абсолютистка. Тя извежда авторитета си от един-единствен източник – волята на мнозинството. По Аристотел, това е охлокрация, власт на тълпата. Разновидностите на демокрацията са разглеждани от редица изтъкнати политически мислители като последен стадий на упадъка на властта (Макиавели), като произвеждаща некомпетентно управление (Платон), като най-лошата от формите на управление (Цицерон). Бащите-основатели на САЩ в частните си писания са агресивно антидемократични и никъде в конституционните документи на САЩ не се споменава думата демокрация.

Ерик фон Кюнелт-Ледийн ни припомня, че демокрацията е най-примитивната политическа система. Пигмеите в африканските джунгли живеят в демокрация. Има дълбоко противоречие между демокрацията/управлението на мнозинството („Кой трябва да управлява?“) и либералния принцип („Как трябва да се управлява?“).

„Либерална демокрация“ е оксиморон, който не може да съществува дълго, без да увехне един от двата му елемента. Ако е либерална, то няма как да е демократична, защото всеки индивид ще е свободен да живее без да се съобразява с прищевките на тълпата. Ако е демократична, то няма как да е либерална, защото мнозинството диктува правилата и ги променя спрямо прищевките си.

Нека сравним „абсолютистките“ монарси със съвременната „либерална“ демокрация.

Монарсите не можели да набират робска задължителна войска и да ползват младежите за пушечно месо. Те не можели да печатат пари и силно зависели от собствените си финанси и от заеми със стотици проценти лихви, за да финансират войните си. Монархът трудно можел да иззема чужда собственост за „общото благо“. Данъчната тежест била обикновено под 10 %. Ако кралят се опитал да забрани някои „вредни“ храни или напитки, то той вероятно е щял бързо да бъде разделен с главата си от разгневените поданици. В абсолютистка Русия, болшевиките необезпокоявани участвали в имперския парламент и единствено били преследвани тези, които заплашвали живота на императора и семейството му. Към йерархичните и традиционни ограничения на монархическата власт можем да добавим и конституционните ограничения.

В съвременната абсолютистка демокрация, конституциите са сведени до програмни документи, даващи пълна власт на държавата, вместо да я ограничават. Дори силно антиетатистки документи като конституцията на САЩ са с обърнато значение – чрез дългогодишна тълкувателна съдебна практика, а понякога и направо с игнориране на духа на закона. В модерните демокрации данъчната тежест е между пет и десет пъти по-голяма от преди Първата световна война. Всички граждани са заробени с финансовата пирамида на общественото осигуряване. Въвеждането на наборните войски също не подминава демократичните държави и дава милиони жертви във войните. Частната собственост – този единствен възможен ограничител на властта на тълпата – ерозира постоянно. Държавата ни казва какво да ядем и да обличаме, какво можем и не можем да казваме, трябва ни нейното разрешение да започнем бизнес или да построим къща на собствената си земя.

Наблюдаваме и велика криза на интелектуалната свобода. Не трябва да сме изненадани, че свободата на словото днес е репресирана от по-радикалните демократични елементи, в името на народното общо благо, било под формата на антифашистки химери или безбожни зелени религии. Страхът да кажеш каквото мислиш, страхът от заемане на твърда позиция, опитомената привързаност към официално позволените клишета. Това според Ерик фон Кюнелт-Ледийн са симптомите на съвременния интелектуален упадък. Демократичният абсолютизъм пропагандира „разнообразието“ като обединяващата идентичност, но това е насилствено разнообразие. Посмееш ли да не си „разнообразен“, биваш очернян и остракиран, заплашват се доходите ти. Не се ли влееш в единомислието на „разнообразието“, нямаш място в режима.

Ако историята на демократичните режими ни учи нещо, то е че те могат да работят успешно на локално ниво, но само ако личното участие на гражданите е гарантирано – гласуващите за дадени политики видимо да понасят последиците им.

Няма как една работеща представителна система да е едновременно либерална, зачитаща личността и нейната собственост и да бъде подчинена на волята на мнозинството. Ако собствеността ти зависи от 51 % от гласуващите, то тя не е никаква собственост. Ако половината ти доходи се преразпределят от държавата, то ти си просто роб на тълпата. Още по-малко справедливо е НПО-та и техните улични активисти и неизбрани от никого експерти и лобисти да имат повече тежест във вземането на решения от уж суверенните граждани. Действително, това е управление на тълпата.

Както при монархиите, за да ограничим абсолютизма в демокрацията, трябва да й поставим ограничения, правещи я динамична и самообновяваща се, например:

Да се постави конституционно ограничение на процента от богатството, който може да преразпределя държавата, както и реални ограничения на сферите на живота, в които тя може да се меси;
Да се създаде предварителен конституционен контрол върху законите, за да се спре законодателният спам и да се гарантира придържане на законите към конституционните ограничения;
Да се децентрализира радикално вземането на решения по въпросите от местно естество, както и харченето на бюджетите;
Доброволна военна служба да гарантира гражданството – да имат право на политическо участие само доказалите готовност да дадат живота си за държавата;
Да се въведе данъчен ценз – нека само този, който реално плаща издръжката на държавата, да участва във вземането на решения.

Абсолютистката демокрация не гарантира нито правата, нито свободите, нито просперитета ни. Само чрез ограничаване на тълпата и нейните задкулисни организатори, както и чрез поставянето на властта в ръцете на носещите товара на държавността граждани, можем да постигнем проспериращо и свободно общество.

И не забравяйте, че демократите убиха Сократ.

Don`t copy text!